Последната битка на Средновековието
На 16 юли 1465 г. се състояла главната и единствена борба на феодалния съюз „ Лига за общо богатство “ – коалиция на френски, бургундски и бретански аристократи срещу крал Людовик ХІ Валоа (упр. 1461-1483), който преди малко бил обединил множеството френски земи. Тя получила названието „ последната борба на Средновековието “. Причината била, че точно в нея за финален път по-мащабно били приложени класическите военни похвати на тази ера – по-късно към този момент последователно на въоръжение навлизат огнестрелните оръжия и обусловените от тях нови обноски за воюване, белег на армиите на Ренесанса и Новото време.
Ограничаването на привилегиите на аристокрацията, както и враждата с полунезависимия Бретан и самостоятелната Бургундия довели до такава степен, че френският крал трябвало да се бие с цял съюз на принцове, херцози и графове, недоволни от ръководството му.
Френската войска и войската на метежниците, измежду която болшинство били бургундци, се срещнали при град Монлери, близо до Париж. Няколко часа съперниците стоели на място, като си разменяли единствено редки изстрели на едвам прохождащата тогава примитивна полева артилерия. Кралят не бързал да атакува: надявал се , че парижкият гарнизон ще му пристигна на помощ. Нещата се раздвижили едвам, когато френските стрелци с лък заели село Монлери, ситуирано сред позициите на двете войски
Водачът на бунтовниците граф Шароле (Карл Смели, бъдещият фамозен херцог на Бургундия) заповядал съперникът да бъде изпъден от селото и за задачата изпратил отряд „ жандарми “ (бронирани конници, които не били рицари) и стрелци. Битката почнала.
Силите били почти равни: към 12-14 хиляди души от всяка страна (според други извори – 15 хиляди французи и 20 хиляди бургундци). Кралската войска имала преимущество в конницата, набрана в Нормандия, Дофине и Савоя, а бургундската армия превъзхождала врага в пехота, измежду която имало стрелци с лък, воюващи на английски фасон (а също и отряд англичани), както и добре проведена пехота за непосредствен пердах: градски опълчения и швейцарци.
И двете армии се построил в разпрострат военен ред – с по 3 огромни „ баталии “, които формирали центъра и двата фланга. Десния фланг на бургундците се командвал персонално от граф Шароле. Френският център бил предвождан от самия крал. Ето по какъв начин един от участниците описва атмосферата преди борбата: „ Отворихме няколко бъчви с вино, с цел да се подкрепим. Всички имаха голямо предпочитание да се втурнат в бой, което изглеждаше добър знак и вдъхна огромна убеденост “.
Отначало шансът бил на страната на бургундците: врагът бил изпъден от Монлери, а десният фланг на французите се поколебал пред мощ на бургундската „ баталия “, водена от граф дьо Сен-Пол (Людовик дьо Люксембург).
Но французите на собствен ред забелязали комплициране измежду бургундците на Сен-Пол и на собствен ред се хвърлили в офанзива. Причината за объркването било решението на спешените жандарми на Сен-Пол да яхнат още веднъж конете си и да преследват враговете, като оставили личните си стрелци без прикритие. Изведнъж французите ги нападнали и разпръснали цялото ляво крило на армията на граф Шароле. Атаката на кралската тежка кавалерия била подкрепена от артилерийска подготовка. Опитът да бъде избавена баталията на Сен-Пол довел единствено до това, че бургундските жандарми прегазили личните си стрелци и били отблъснати. Френският деец от Стогодишната война Пиер дьо Брезе със своите кавалеристи гонел враговете до самия „ вагенбург “ (полево барикада от каруци), който воините на Сен-Пол напуснали сутринта. Но тук силата на атакуващите се изчерпала и първите от тях, в това число самият дьо Брезе, починали под ударите на прислужниците, които охранявали лагера. Това мощно се отразило на управлението: десният фланг на французите, въпреки че разпръснал врага, не бил кадърен да се провежда – рицарите се разделили на групи и започнали да търсят плячка. Нали към този момент били спечелили битката…
На десния бургундски фланг обаче жандармите били поведени в по този начин (и отново, като мачкали собствените си стрелци) от по-малкия брат на краля, херцог Карл Берийски, който бил на страната на метежниците. Неговият стремглав удар срещу френската баталия на Карл Анжуйски приключил с цялостния й погром. Една трета от френската войска просто хукнала да бяга.
Към 13 часа борбата по фланговете приключила с огледален резултат: и двете леви крила на съперниците били взаимно разгромени – само че дясното крило на бургундците запазило упавлението си, докато десният фланг на краля в действителност престанал да съществува като бойна единица.
Все отново изходът от битката до огромна степен зависел от боя в центъра, където самият крал водел френската „ баталия “. Там френската тежка кавалерия се втурнала в офанзива. Изглеждало, че нищо не може да спре рицарите на краля. Но баталията на бургундците отвърнала със залпове на оръдията-серпентини и стрелците с лъкове. Битката била по този начин яростна, че конят под краля бил погубен, а самият Людовик се избавил единствено с помощта на смелостта на шотландските стрелци – гвардейците на краля. Много от съратниците на монарха паднали в битката. Дори се разнесъл слух, че кралят е погубен. Наложило се самичък той да излезе пред бойците си, с цел да го видят.
На собствен ред граф Шароле получил удар в гърлото от френски кавалерист и белегът му останал за цялостен живот.
Благодарение на устойчивостта на бургундската пехота офанзивата на французите била спряна и конните им жандарми били изцяло разгромени.
За продължение на борбата, въпреки исканията на някои горещи глави, не можело и да се мисли: двете армии били толкоз изтощени, че нещата завършили с няколко топовни залпа, които не нанесли никакви вреди. Около 19.00 ч. почнало да се стъмва и сражението затихнало. Французите отстъпили.
Така завършила последната в действителност средновековна борба. Настъпвала епохата на огнестрелните оръжия.
–
